Ан Хътчинсън (1591-1643) е религиозен дисидент, осъден от страна на Джон Уинтроп (1588-1649) заедно с другите магистрати от Колонията на залива Масачузетс през 1637 г. на база обвинения в распространението на „греховни убеждения“ спрямо религиозни вярвания и практики. Тя е главният участник в Антиномианския спор.
Антиномианският спор (терминът антиномиян на гръцки означаващ „против закона“) постави под въпрос властта на колониалните магистрати. Въпреки опитите на Хътчинсън да се защити, цитирайки Библията и разчитайки на репутацията си на духовник, тя бе обвинена в излизане извън рамките на дамско поведение, в резултат на което бе прогонена.
Колонията на залива е основана от Уинтроп върху принципа гласящ цялостно подчинение на Пуританския закон в почит на завета, сключен от колонистите с Господ. Завета гласи, че за да могат Божиите посланици да бъдат възнаградени с Божията благословия, те са принудени да му се подчиняват.
Дисидентът Роджър Уилямс (1603-1683) бе прокуден през 1636 г. Заедно с него, проповедника Джон Уилрайт (девера на Хъчинсън) бе прогонен през 1637 г. заради негова проповед, възхваляваща върховенство на Божията благодат, опровергаваща необходимостта от избавление (основният казус на Антиномианския спор). Двамата, заедно с Хътчинсън, проповядваха ученията на реформатора Джон Калвин (1509-1564), чиито възгледи стоят в основата на пуританизма на колонията на Масачузетския залив, както и в пуританизма изцяло. Това, което всъщност смути обществото бе тяхното наблягане върху благодат, пренебрегвайки стремежа към избавление.
Според Уинтроп, човек се признава за християнин в зависимост от неговите постъпки. Макар и да е поставил благодата на първо място, той се е придържал към принципа, че безпочвената вяра без полагане на усилия тя да бъде призната пред Господ, е безсмислена. Тази негова гледна точка е оправдана от Библията на крал Джеймс. Причината за прогонването на Уилямс и Уилрайт се основава върху тяхната опърничавост съгласно насоките и идеите на Уинтроп относно ценностните на пуританското религиозно течение, докато при Хътчинсън, на лице бяха други три казуса:
- Тя е жена, проявила дързостта да упражнява власт над мъжете.
- Тя проповядвала доктрина, възхваляваща Божието милосърдие, опровергавайки нуждата от изкупление.
- Твърдяла, че можела да определи кой е „избран“ (кой ще бъде спасен от Бог) и кой не е.
Хътчинсън бе призната за виновна на база трите обвинения и бе прогонена от колонията през 1638 г. в следствие на второто ѝ църковно дело. Тя напусна, придружена от 60 свои последователи, създавайки в последствие нова колония под името Портсмут, днес позната като Роуд Айлънд, намираща се в близост до колонията Провидънс на Роджър Уилямс.
В последствие напусна Портсмут поради известие, че Колонията на Масачузетския залив възнамерява да превземе колониите на Роуд Айлънд и се премести в Нова Нидерландия (днешният щат Ню Йорк), където бе нападната от индианци и убита вследствие заселването през 1643 г. Днес тя е запомнена като защитник на религиозната свобода и толерантност, както и предшественик на феминизма, който отказва да бъде заглушен от патриархата.
Разногласието в извисеното религиозно общество
Две от главните учения на калвинизма, стоящи в основата на пуританизма, са представите за орисия и избраничество. Базирани върху интерпретации от библейските откъси Еремия 1:5 („Преди да ти дам образ в корема познах те, и преди да излезеш из утробата осветих те...“) и Псалми 139:16 („Твоите очи видяха необразуваното ми вещество; И в твоята книга бяха записани всичките ми определени дни, докато още не съществуваше ни един от тях.“), Калвин се придържа към тезата, според която някои хора са предразположени към избавление (така наречените „избраници“), докато други са обречени на изтезание и нито един човек няма възможността да промени собствената си орис.
Привъжениците на Калвин (калвинистите) придобиха названието „пуританисти“ на база опитите им да „пречистят“ (думата „pure“, от която прозилиза думата „пуритан“ означава „чист“ - анг. пр.) вярванията и дейностите на Англиканската католическа църква. Англиканската църква била управлявана от Английското кралство и поради тази причина, всеки упрек отправен към нея бил считан за измяна. Поставена бе наредба от страна на монарсите към гражданските власти те да действат спрямо църковните интереси, вследствие на което много пуритани били преследвани, залавяни, глобявани и дори екзекутирани, което в последствие доведе до тяхната миграция от Англия в Нидерландия, както и до създаването на колонии в Нова Англия, Северна Америка.
Джон Уинтроп формира група от 700 пуритански колонисти, с цел основаването на Колонията на залива Масачузетс през 1630 г. Той ясно подчерта мирогледа на колонията в проповедта си „Образец на християнско милосърдие“: „Трябва да приемем, че сме извисено християнско общество, на което мнозина подражават“. С това той има впредвид факта, че те са примерна христянска общност, чиито успех би възхвалил Господ, и същевременно чиито провал би донесъл със себе си освен Божия гняв, презрението и огорчението на цялата християнска общност. Колонистите са сключили споразумение с Господ, спрямо насоките на Уинтроп, според които опозицията не ще бъде толерирана, тъй като се противопоставя на завета като застрашава единството.
Пътят на Хътчинсън към властта
Ан Хътчинсън пристигна в Бостън през 1634 г. придружена от пуританския пастор, Джон Котън (1585-1652), който се премести в Англия за да не бъде преследван. По време на пребиваването си в Англия, Котън и Уилрайт насърчиха Хътчинсън да води срещи и събрания в собствения си дом с други жени, с цел дискутирането на Свещенни писания. Когато пристигна в Бостън, първоначално отказа да се явява на организирани вече събрания за да не накърни авторитета на другите жени, водещи събранията. Когато народът научи за нейните действия остана с впечатлението, че тя се е възгордяла. Поради тази причина, тя започна да води свои собствени събрания.
Първоначално водеше библейски уроци, но тъй като Хътчинсън бе дъщеря на пуритански свещенник, тя бе добре запозната с Библията и от малка бе научена да изразява свободно собственото си мнение. Започна да критикува проповедите на министрите на Масачузетския залив, посочвайки къде те са допуснали грешка посредством цитиране на абзаци от Библията. В последствие, тя започна да води своите лекции, седейки на главния проповеднически стол в дома си, място, което по традиция е предназначено за мъжа глава на семейството. Според нея, единствено Котън и Уилрайт са истински осветените пастори на колонията, докато останалите не са били част от избраните. Твърдяла, че Бог я е дарил със способноста да вижда кой е избран за Божии служител и кой е обречен да гори в Ада.
Според нея, голяма част от министрите на колонията на залива не са Божии служители, тъй като те главно наблягали върху важността на човешките деяния (ходенето на църква, изказването на милостини, извършването на добри дела, избягването на лоши такива), отказвайки да признаят превъходството на божията добродетел, която прощава на грежниците и им предоставя достъп до Рая. Тя подкрепи твърденията си с помоща на Библията, цитирайки библейския стих Ефесяни 2:8-9 („Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами нас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой.“), по този начин отправяйки критики към министрите, които я критикували, обвинявайки ги в богохулство.
Много хора застанаха зад Хътчинсън, тъй като много от министрите били магистрати, които се придържали към закона и често отправяли сурови наказания към опълченците. Нейните събрания започваха да се прочуват както сред мъжете, така и сред жените и от 1636 г. нанатък, тя започна да бъде разпознавана като една от най-прословутите граждани на колонията, като дори и самият губернатор Сър Хенри Вейн (1613-1662) присъстваше редовно на нейните събития. Нейният авторитет застраши Уинтроп и другите магистрати, вследствие на което я призоваха заедно с Котън да се яви на частно заседание относно ситуацията през декември 1636 г., от което нищо не се промени. Година по-късно бе призована на първото си гражданско дело през ноември 1637 г.
Гражданското дело на Хътчинсън
Хътчинсън бе принудена да се яви в съдебната зала и да заеме своето място на подсъдимата скамейка за да свидетелства спрямо обвиненията отправени срещу нея. Много от заседателите взеха участие в делото. В следващия разговор, Уинтроп е представен за съдията-председател на делото.
Съдията: Госпожо Хътчинсън. Призована сте тук на база Вашето участие в нарушаването на обществения ред посредством разпространението на грешни възгледи, които са достигнали до общото гражданското съзнание, и които са допринесли до създаването на бунтове измежду самите гражданите. Опозорили сте нашите почитаеми министри вследствие воденето Ви на църковни проповеди всяка седмица във Вашия дом. Нещо, което е строго забранено от властите на общото събрание.
Сега Ви предоставям два избора. Или заставате пред властта, признавайки Вашето прегрешение, обещавайки да спрете да провеждате Вашите проповеди, или ще бъдете прокудена от залива, след което Вашето присъствие ще спре да бъде проблем за нас.
Хътчинсън: Тук съм за да отговарям пред съда относно повдигнати към мен обвинения, моля, назовете едно от тях.
Съдията: Ще бъдете ли така любезна да оправдаете или да признаете Вашите бунтовнически практики, споменати тук в Съда?
Хътчинсън: Желаете да оправдая действията си на база личните си убеждения?
Съдията: Не, личните Ви убеждения са си Ваши, тук сте призована за да признаете греховете си и да разубедите Вашите последователи, нарушители на закона. Трябва да разберете, че не става въпрос за Вашите лични убеждения, а за Вашите практики.
Хътчинсън: Чии закон са нарушили? Божият закон?
Съдията: Да, нарушила сте Петата Божия заповед, гласяща, че човеж е длъжен да се почита майка си и баща си, което се отнася за всеки, който е на власт. Бунтовническите практики на религиозните дисиденти са нанесли позор и са накърнили достойнството на патриарсите на нашата общност.
Хътчинсън: Трябва ли да застана зад тях дори когато техните действия се противопоставят на Божията реч?
Съдията: Да, Вие сте подкрепила г-н Уилрайт и неговата проповед, заради която той бе обвинен в проява на бунтовничество. Също така сте подкрепили неговите привърженици, както и петицията, която е в негова подкрепа.
Хътчинсън: Отричам това някога да се е случвало. Склонна съм да се подчиня само на проповедник, който е служител на Бог.
Съдията: Не можете да отричате факта, че сте взели участие в неговата петиция.
Хътчинсън: За разлика от моя водач, аз съм богобоязлива; не би ли било по-удачно да съм подвластна на богобоязливия, дори и водача да не одобрява? Богобоязливият е истинско Божие чедо, заслужаващо моята почит.
Съдията: Отклонявате се от темата и не възнамеряваме да спорим с Вас. Как бихте се оправдали относно събранията, които сте водили? Имате ли разрешение да ги водите?
Хътчинсън: Ще ви обясня как са започнали: подобни събития са били провеждани преди пребиваването ми тук, на които аз не съм присъствала. Поради тази причина, своеволно реших да започна да провеждам такива. Първоначално, общият брой на събранията беше към пет или шест, в последствие броят им нарастна. Бях предвидила отпора, който в последствие ще се появи, но бях непреклонна в решението си да ги провеждам.
Съдията: Вярно е, че такива събрания са се провеждали преди и все още се провеждат, но не са били до такава степен прочути колкото Вашите и тяхната цел е била разпространението на обич и взаимно обучение, докато Вашите са били провеждани с друга цел. В сравнение с тях, Вашите събрания са възхвалявали злото. Не е удачно от Ваша страна да ги сравнявате с Вашите. Как бихте оправдали провеждането на Вашите събрания?
Хътчинсън: Според Тит 2:3-4 [„също и старите жени да имат благоговейно поведение, да не са клеветници, нито предадени много на винопийство, да поучават това, което е добро;за да учат младите жени да обичат мъжете си и децата си,“] възрастните жени могат да учат по-младите.
Съдията: Права сте, но това право се отнася единствено и само за частни събрания, както са рекли апостолите. Но нямате право да водите публични събрания, както и да се опитвате да упражнявате авторитет върху Вашите старейшини, както многократно сте се опитвали, успоредно на апостолските учения.
Хътчинсън: Бихте ли цитирали пасаж от Библията, който оправдава Вашия аргумент?
Съдията: Трябва Ви разрешение да ги практикувате, в противен случай нямате правото да твърдите, че те са водени в Божия чест. Пасажът, който опровергава действията Ви е Тимотей 2:12: „А на жената не позволявам да поучава...“
Хътчинсън: Това се отнася за поучаването на мъжете.
Съдията: Ако мъж, наскърбен или претърпял злополука, или ако бива той подвластен на съблазън, дойде при Вас, търсейки съвет, бихте ли го насочила при Вас и бихте ли му помогнала?
Хътчинсън: Да.
Съдията: Значи по това се разбира, че не става въпрос за поучаването на мъжете, а за воденето на проповеди.
Хътчинсън: В [Деяния 2:17] се твърди - „Ще излея от Духа Си на всяка твар; И синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват,“. Щом Бог ме е направил пророк, мой дълг е да упражнявам тази способност.
Съдията: Първо, според апостолите, това пророчество може да бъде използвано в трудни времена, изискващи чудо. Дарбата на пророчеството не е рядко срещано явление. Второ, имате единствено правото да упражнявате Вашето пророчество върху тези, които са под Вас, например децата, както подобава.
Хътчинсън: Не проповядвам в паство. Мъжете от Берея са онези, които умело са проучили доктрината на Паул; нашата задача е да прочетем записките на нашия проповедник и да ги сравним със завета.
Съдията: Опасявам се, че Вие се отклонявате от темата на съвещанието. Ще Ви поощрим като Ви покажем къде сте сбъркала, доказвайки, че Вашето съпоставка с Берейците е неправдоподобна, тъй като за разлика от тях Вие не търсите истината в Библията, а се опитвате да говорите от името на пастора и се опитвате да го поправяте всякаш знаете повече от него. По този начин, оронвате авторитета на проповедната служба, и твърдейки, че можете да проповядвате по-добре от самия него.
Хътчинсън: Ще Ви помоля да го докажете.
Съдията: Не отричам, че сте сбособна и образована жена, на която много хора имат доверие, но все още не доказахте правото си на духовен водач.
Хътчинсън: Дадох Ви два пасажа от Библията, които доказват правото ми.
Съдията: Напротив, и двата не подкрепят Вашите практики.
Хътчинсън: Трябва ли името ми да бъде написано в тях?
Съдията: Трябва Ви заповед, доказваща правото Ви на ръководител, която да предоставите пред Вашите ученици.
Хътчинсън: Не съм аз тази, която ще докаже моята способност, а самият Исус Христос.
(Хол, 216-219)
Хътчинсън бе призната за виновна на база посочените обвинения и бе осъдена на домашен арест, който изтече през пролетта на 1638 г. Последните минути на делото завършват със следната заповед:
Съдията: Съдът приема за необходимо да отстрани обвинената, но това би се противопоставило на узаконените християнски ценности. Затова я осъждаме на изгнание докато Съдът не преприеме друго действие.
(Хол, 224-225)
Първоначално, Джон Котън, чиито възгледи Хътчинсън прие и сподели, се опита да я защити, но скоро след това, по време на делото през март 1638 г., я изостави и зае страната на другите магистрати. Хенри Вейн тръгна към Англия и на негово място дойде губернатора Уинтроп, докато както бе споменато по-горе, Уилрайт бе вече прокуден, заедно с Уилямс. Хътчинсън, следователно, се изправи пред съда сама, без адвокат, принудена да приеме решението на съдията да бъде прогонена.
Заключение
Нито едно от проповядванията и убежденията на Хътчинсън не противоречаха на общоприетите пуритански вярвания. На председателите им беше пределно ясно, че Божията благодат е предназначена към избраните от него, и че действията и стремежа на даден човек към Божието милосърдие опират на камък ако той не е от тях. Това, което обезпокояваше Уинтроп бе влиянието на Хътчинсън върху общото мнение на колонията спрямо необходимостта от изкупление, карайки ги да поставят под съмнение ученията на министрите и общоприетите Божии закони. Много от нейните последователи избягваха проповедите на министри, които според Хътчинсън не са истински свещенници, като някои от тях спряха изобщо да ги посещават.
Решението бе взето от самото начало още преди събранието да бъде открито и показанието на Хътчинсън в своя защита бе излишно. Уинтроп успя да запази единството на „извисеното общество“ на залива чрез заглушаването на инакомислещите. Когато новината за смъртта на Хътчинсън и нейното семейство достигна до залива, Уинтроп отпразнува отстраняването на „тази народна никаквица“ (по негови думи), обречена да поеме последиците от опълчването ѝ срещу Божиите закони, в следстие на поемането на инициатива да упражнява авторитет над мъжете, противопоставяйки се на Божията заповед.
Въпреки това, за хората извън Масачузетския залив, Хътчинсън бива запомнена като защитничка на религиозната свобода, проявила смелост да застане зад ценностите си пред тиранията на бостънските магистрати. Нейната колония в Портсмът продължи по нейният път, заедно с колонията на Уилрайт в Ню Хемпшир и колонията Провидънс на Уилямс. До ден днешен, общата преценка за Хътчинсън остава непроменена. Тя е смятана за „майката-основател“ на ценностите, изградили културния мироглед на Съединените американски щати.
